…Като мен, най-неочаквано, тогава, когато си мислех, че съм щастлива.
Случила съм на родители- изпратиха ме да си избера коледен подарък и започна моят шопинг- маратон. Как съм се родила такова същество-трябва да попитате майка ми…от толкова стоки как нищичко не ми грабна окото.
Татко би отговорил-“ами как, моето момиче да харесаш нещо, след като сама не знаеш какво ти липсва и от какво имаш нужда-то не бяха компютри, то не бяха GSM-и, то не бяха модни дрешки и т.н. и т.н.“/за това-моля Ви – не го питайте, а просто прочетете какво се се случва в душата на едно средностатистическо 17-годишно момиче, след толкова години, точно в момент, когато си мисли, че е много щастливо./

…Та обикалям си аз вече изморена и отегчена и спирам пред поредната лъскава витрина. Вече сама не зная какво виждам там, защото съм достатъчно ядосана на себе си, погледът ми се рее и изведнъж ми става тъжно – АДСКИ ТЪЖНО! Внезапно сълзите потичат по ледените ми бузи и неискан и неочакван спомен изплува, за да ми припомни може би, че все още съм НОРМАЛНО ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО…ЧЕ НЕ ВСИЧКО НА ТОЗИ СВЯТ Е ПАРИ, БЛЯСЪК, ЛУКС И КОМФОРТ…

Не - не го извиках аз - той споменът дойде сам след около 10-12 години и сега, в този момент съм сигурна в едно - че той никога няма да си отиде от душата ми, която сама не знаех дали на съм на път да погубя …
И в още в нещо съм сигурна - че няма да идва само по Коледа, а ще ме съпътства всеки ден в моето ежедневие, в добри и лоши мигове, тогава, когато само си мисля, че съм нещастна, тогава, когато се самосъжалявам безпричинно или не, тогава, когато видя гладно кученце и коте на улицата, клошар, ровещ за залък хляб в контейнер, когато прочета някъде за болен човек, молещ за помощ…когато…

Някога майка ми работеше като възпитателка в санаториум за деца, болни от ДЦП /Детска Церебрална Парализа/. Беше по Коледа и нямаше кой да ме гледа…наложи се да ме вземе със себе си на работа…
Беше прекрасен зимен ден и здравите деца навън се парзаляха със шейни и лудееха на воля. Аз отегчено слушах поредният урок на майка ми, който тя преподаваше на тези болни деца. Няма да обяснавам какво жестоко заболяване е това! Едно ще спомена, че някои от тях са пълни трупове - лежащи и несъзнаващи нищо. Но другата половина от тях бяха обездвижени, но със ясен разум, съзнание, разбираха всичко, съзнаваха го и те както всички „нормални“ деца имаха своите неосъщесвими мечти, блянове, скромнички желания…
…може да съм била много малка, но и аз както всички очаквах прекрасен коледен подарък - вече не помня каква прищявка съм имала, а и не искам да си спомням дори!!!
…извикаха майка ми да говори по телефона…

И аз поех по моя инициатива нейната роля. Имаше едно прекрасно дете - казваше се Христина. Най-често с него общувах когато ходех в този санаториум. Беше пълен труп, който съзнаваше ясно всичко, плачеше като мен, радваше се като мен, смееше се като мен, беше умна и красива! Само едно не можеше - да стане от леглото, към което беше прикована от денят, в който се е родила! Беше най-будната ученичка в класът на мама и не рядко беше обект на разговор нашият дом. Може би трябва да спомена, че родната и майка не беше я потърсвала години наред!!! А милата Хриси така я обичаше! Тогава не знаех по какви причини мама я лъжеше за несъстояли се телефонни разговори между нея и майката на Хриси. На дълго и широко и обясняваше всевъзможни небивалици…как нейната майка се обадила, какво е казала, колко тъгува за своето момиче, но е много ангажирана с братчето и, че има много работа, че е далеч, че няма време от работа и грижи да дойде… а Хриси гледаше със разширени зеници и „попиваше“ всяка дума! Всеки път диктуваше на мама какво да каже при следващият раговор и всяко едно изречение завършваше с обяснението, колко много иска да я види, колко много я обича и тъгува за нея! А тази т. нар. Майка нямаше дори и понятие, как едно невинно същество страда! Дали е имала сърце?! Аз сега дълбоко се съмнявам в това!

Та поведох аз раговор с Хриси както всеки друг път. Разказвах и за светът отвъд санаториумът, за телевизионни предавания и какво ли не - беше много приятно дете! Заговорихме за идващата Коледа. Аз явно съм и казала какъв подарък очаквам и поддържах „лъжата“ на мама /бях предупредена от нея/ за никога несъстоялите се телефонни разговори между нашите майки. Попитах я какво тя иска да и донесе дядо Коледа. Нейният отговор беше: „САМО ЕДИН ХЛЯБ – АКО МОЖЕ ТОПЪЛ“.
Явно тогава съм била достатъчно малка, за да разбера желанието и!!!
Но пред лъсквата витрина осъзнах мигновенно всичко!!!

Аз търсех поредната си измислица… а едно прекрасно дете някога просто е било ГЛАДНО и тъжно! Точно пред тази витрина аз си дадох сметка,че никога не съм изпитвала глад и колко скромни могат да бъдат желанията на човек, живеещ в мизерия и нищета! Тогава не съм и съзнавала, че Хриси явно е гладувала всеки Божи ден благодарение на грижите и безхаберието на управляващите нашата мила Родина! Също така осъзнах, че едва ли днес нещо се е променило! Колко ли деца в подобни домове мечтаят за ФИЛИЙКА ХЛАБ, докато тези, за които родителите ми за кой ли път ходят да дадат гласът си на избори се тъпчат до насита и нямат дори понятие от тази ЖЕСТОКА действителност?!!!
Да - нямат и няма да имат, докато не излязат от лъсквите си кабинети и не видят с очите си това, което аз видях още като дете, а си спомних като девойка!

Питам се – дали не биха могли да отделят по левче всеки месец от заплатите, които сами си гласуват и да ги подарят просто ей така на тези деца! Дали някога са си задавали въпросът какво е да си гладен?! Защо се сещат просто от куртоазия за тези деца само по Коледа /и то не винаги и то не всички/?! Нима те не се хранят всеки Божи ден?! Опитвам се да ги разбера, но не мога - явно е много трудно да се погледне светът в действителност през тъмните стъкла на мерцедесите! Явно не е толкова лесно да бъдеш просто ЧОВЕК, когато грабнеш властта и нищо не ти липсва! Когато имаш няколко банкови сметки в чуждестранни банки, наколко апартамента, децата ти са осигурени финансово до краят на животът си и т.н. и т.н.
Аз не зная какви заплати са получавали тогава родителите ми /и двамата бяха учители/, но си спомних още нещо. Тогава се чудех защо винаги, когато майка ми отваше на смяна пълнеше една чанта с каквото има в къщи за ядене – сирене, колбаси, кашкавал, често без повод приговяше сладкиши, които само опитвах и изчезваха някъде… сега зная вече къде и се гордея с нея!!! Щастлива съм, ако е доставила не радост, а временно засищане от ужасният глад, който е бих ежедневен спътник на тези болни деца!!!
Обещах на Хриси, че найната майка и дядо Коледа няма да я забравят за нищо на света и не знаех, че я лъжа! Години по-късно разбрах, че моята майка отново е била милият и благороден дядо, а нейната…не се е появила…

…излязох в коридорът да потърся мама - доста се забави с този разговор…
…нямаше я до телефонът и тръгнах по коридора да я търся…
Отворих вратата на кухнята /обядът на децата току-що бе дошъл/ и видях как лелките лапат с омазани уста направо от тавата с храна за цецата с ДЦП!!! Хилеха се и обираха месцето, топяха залъци и ронеха трохи в храната, която така или иначе не стигаше за самите деца! Тогава ми заприличаха на прасета, а сега за мен са просто лешояди от най-долните етажи! Жалки, смешни, крадливи, долни!!!
Мама беше в кабинетът на главният лекар, който и се накарал за т нар. лично отношение към болните деца - нямала право да им дава нещо по-вече от обучение! Утре ако тя си отидела кой щял да ги „глези“?!!!

От кога това да подариш залък хляб се нарича „глезене“?!!!… все още се питам…
…обърнах се и си тръгнах! Сълзите вече не течаха, а бузите ми пламтяха от споменът. Реших, че аз НЕ СЕ НУЖДАЯ ОТ КОЛЕДЕН ПОДАРЪК. Срам-не срам ще поискам парите за него от мама и татко и ще реша в кой дом да го изпратя или може би ще подготвя колет, за да няма злоупотреби…
Може би много други Хрисита ще бъдат гладни в Коледната нощ, когато аз, както винаги ще бъда преяла!
Дано успея да нахраня поне мъничко всяко от тях с моята закъсняла, но искренна ОБИЧ!

Коментар (0)