Моята свобода
Поглеждам през затворения прозорец и тя е там – моята свобода. Душата ми витае във волния безкрай, танцува с пеперудите, прегръща се с птичките, играе с крилата на вятъра. Протягам ръка да я докосна… Усещам ледения й дъх, меката й, бледорозова кожа, уханието на прелестните й коси.
Но аз съм тук, подчинена на идеали без стойност, циничен морал. Аз съм робиня на собствената си мисъл, прикована съм в тяло, принудено да служи на лъжливи, двулични приятелства, на омразна любов, на разсеяна загриженост, на едно скотско оцеляване. А тя ми се смее от своя златен престол и ми сочи, защото аз живея като царица в свободния си свят. Политиката на днешния ден служи на идеята за демократичност и либерализъм, братство и равенство. Така единствените правила, които ми се налагат са за да запазят моята абсолютна свобода, също както и твоята. И ние живеем по отреденото ни от природата и закона място, защитено на хартия, пазещо нашето щастие и избора ни. В „модерното” общество моите решения би трябвало, ако не са приети и одобрени, то поне да не бъдат повод за отлъчването ми от него, пълна и абсолютна изолация. Има система от неписани правила, която ме лишава изцяло от избора ми. Аз не мога да бъда различна, защото тогава няма да бъда приета от обществото. Същото това общество, което е унищожило различните, смазало всяка идея, която променя и на сантиметър установения ред за добро или не. Тесногръдо или недозряло да приеме различните – това е без значение, понеже аз съм изгубила вече моята свобода.
И какво ми предлага този „модерен” свят? Той е толкова примитивен, толкова животински. За да оцелее, вече никой не се цели в свободата си, в това да бъде себе си, а само и единствено добре да се впише в своята малка роля, за да излезе чист от помията. Едно време, още когато са се прехранвали с лов, те са имали по-голям избор и респективно по-голяма свобода. Тяхно е било широкото поле и всеки е можел да намери своето място. А сега, урбанизирания свят, неограничения достъп до информация, са трансформирали и сърцата на хората в част от голямата машина, работеща по строго определен начин. „Животът е театър и всички ние сме актьори в него” и за да оцелеем трябва да приемем ролята, която ни е избрал големия режисьор. Но той е пропуснал факта, че в живота има чувства. Дори аз да реша да пречистя сърцето си от злобата, да вярвам в приятелството и доброто, съвсем скоро светът ще ме смаже, ще забие своя отровен кинжал в гърба ми, като ми доказва, че единствената ми свобода е да се примиря. А сценария е жалък – убийства, грабежи, лъжливо приятелство, двуличие и използвачество. Актьорите – механизирани хора, ръководени от парите и властта. За какъв избор и каква свобода говорим?
Но дори и да имах свобода можех ли да се справя с нея, с тежестта на отговорността й. Аз съм като диво животно, привикнало към поводите на стопанина, като волна птичка, поставена в клетка. Когато в началото ме затворят и ми отнемат свободата ми е тежко да се примиря с чуждия избор, с липсата на алтернатива, но после заобичвам ръката, която ме храни – тя ми дава и хляб, и вода, и топлина, тя ме обича. Ако отново реши да ми върне свободата и правото сама да решавам за себе си, аз съм обречена да умра, понеже съм изгубила инстинктите си и способността си да взимам решения. Така просто трябва да продължа да се храня от Ръката.Оковите се превръщат в моята свобода, понеже при тях нямам избор, което ме освобождава от отговорността от решаване на потенциална дилема. Така аз съм свободна да се радвам на живота, в който, макар и не свободна, съм освободен от нелеката задача да избирам.
За мен единствен избор остава каква искам да бъда. Не че някога ще мога да го постигна и същевременно с това да не изгубя щастието, ако изобщо някога съм намирала такова, но това ще промени начина ми на мислене. Ако аз желая да бъда добър човек, отзивчив и всеотдаен, дори и да не се опитам да го постигна, подсъзнателно ще се стремя към това и може да успея да се приближа до този бленуван образ без да влезна в разрез с общоприетите норми. Докато аз възприемам себе си като „стадно животно”, един от многото, аз никога няма да постигна своята абсолютна свобода и да бъда самата себе си. Живеейки в модерното общество, гарантирам само социалната си свобода – да мога да живея, да разполагам с дом, движимо и недвижимо имущество. Но истински свободен, човек е само в мечтите си. Моята свобода остава там – от другия край на прозореца да ме гледа студено с веселия си поглед и да всява тъга в душата ми, като ми напомня какво никога няма да мога да имам. Но, казват, че „човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му”. Тогава може би ако аз виждам себе си свободна, това е най-големият ми дар. Всеки човек разбира свободата си различно, затова точен и конкретен отговор на „какво всъщност е свобода” няма.
Моята свобода е ледената кралица на другата страна на пътя, от другия край на прозореца. В нея живее моята утопична идея за свят без лъжи и разбирателство. Аз бих била наистина свободна, ако знам, че мога да разчитам напълно дори само на един човек, защото в негово присъствие пясъчните стени, които сама си изграждам ще се срутват. Излишната ми предпазливост няма да я има, също както няма да мисля за това дали дадено нещо е подходящо да бъде казано или не. Но такава свобода би била възможна единствено и само ако е подкрепена и от безкрайна обич. Дали е възможна моята свобода? Не, разбира се. Във времето на игрички и театри в подсъзнанието ми винаги ще остава въпроса „А дали е така? Мога ли да му вярвам?”, съмнението в ближния. Когато всички лъжат, за да прикрият нещо, те скриват и част от душата си, а истинската свобода е само общуването на две души. Така за мен остава изборът да се примиря с липсата си на свобода и така да облекча живота си.
Единствения въпрос, надежда и копнеж, който остава да кънти е”Достатъчно чиста ли е майчината любов, за да може моята ледена кралица да живее там?”. А това вече е приказка без край, която всеки сам дописва.
|