Намирате се: Начало 
Публикации Щастието на Сизиф
Публикации Щастието на Сизиф Основно меню
Вход
Игри
Нови обяви
 = Обявата е със снимка |
Снимки от Галерия
| Автор Весела Георгиева | |
| 14 December 2007 | |
|
Щастието на Сизиф  Коленичила пред големия дървен иконостас, напукани устни шептят тихи думи „Защо Господи? Защо пак на мен? Къде сбърках, че ме наказваш така?” Догаря и последната свещ и няма повече сълзи. Пред мен е само дългият път и бездънното езеро на размишленията, в което потъвам.Сякаш получих всичко, за което помолих през годините, а ето че пак няма топлина в душата ми и сърцето не изпитва чувства. Трябваше да съм щастлива, а отново съм сама. Исках да мога да обичам и любих силно. Исках да има кого да прегръщам и намерих приятели. Исках вярност и получих всеотдайност. Какво тогава ми липсва? Защо отново срещам само нещастие? Ето, аз имам вечността и безкрайността – цялото време и безграничността на мислите си, за да открия отговори. Щастие, щастие, щастие? – Сизиф. Първо се сещам за него. Та той е олицетворение на нещастието – да няма край работата ти. Как живее той? Дали е успял през всички студени дни на уморителен труд да осмисли щастието? Замислих се за него какво би представлявало то. Да можеше само да качи този камък на върха на хълма. Сигурно тогава радостта му би била пълна. Няма да има повече работа – единствено дълги дни на щастие и удоволствие. Ще може да бездейства и да прекарва всяка минута в изпълнение на своите желания. Най-накрая неистовите мъки, на които е подложен ще намерят своя край. И после на къде? Да, вероятно в началото Сизиф ще бъде щастлив, но след това какво ще прави? Той е свикнал със своя труд, да изкачва познатия хълм и друго не знае. Веднага в главата ми изниква картинката на един пъзел. И аз като героя когато си купя нов пъзел се мъча и не спирам да го редя, докато и последното парченце не намери своето място. След това съм радостна и после няма какво да правя. Пъзелът е нареден и картинката се вижда. Сега нямам занимание и скучая, понеже няма предизвикателство пред себе си. Започвам постепенно да губя способностите си да напасвам малките очертания едно към друго. Осъзнавам, че животът ми е просто една игра. Всеки път, когато се сблъскам с проблем, се мъча, докато не го разреша. Тогава най-силно се проявяват качествата ми, силите ми, напрегнати до крайност. Тогава, дори и да боли, аз се усещам жива, защото трябва да се боря и да достигна края. И когато реша проблема си, аз съм щастлива. Да, обожавам тези мигове, когато картинката е цяла. Но после свиквам с присъствието й и тя вече не ми носи радост, защото не е успехът, който постигнах с толкова труд и усилия, а просто нещо, което притежавам и отново ставам нещастна. А какво бих направила когато наредя пъзела си? Как ще продължи живота си Сизиф, когато камъкът се задържи на върха на планината? Ние с него умеем едно – да се борим. Аз ще си купя нов пъзел, а той вероятно би бутнал камъка и отново би го тикал нагоре по хълма. Сега отново имаме своята задача, имаме път, който да следваме. И този път, непознат на своята повърхност, в същността си е същият, който се изминали хиляди пъти. След всяко разрешаване на проблем в живота се появява нова неприятност. Това не е нещастие, не е наказание. Това е благословията, пратена ни от Бог, за да има за какво да живеем. Ти не вярваш в това? Представи си, че щастието ти е подарък, като многото, които имаш. Оценяваш ли животинката, скимтяща в скута ти, преди тя да си отиде? Осъзнаваш ли колко цениш някого преди да го загубиш? Можеш ли да прецениш колко си силен и до къде си способен да стигнеш преди да си погубил мухата в ръката си? Не, не. Човек осъзнава нещата само когато ги загуби. Разбираме, че бялото е бяло едва когато го сложим до черното и видим разликата. Ако цял живот аз съм щастлива, всъщност това ще означава, че не съм изпитвала това чувство в действителност. Единствено когато аз изпитам нещастието, ще мога да оценя и радостта. Моето щастие е мъдростта да обикна проблемите и да не се сърдя, когато се сблъсквам с тях, защото знам, че разрешаването им ще изпълни сърцето ми с топлота. Може ли обаче пъзелът да бъде цял? Превръща ли се той в картинка, когато е подреден? Ето, сега съм намерила любовта, у дома ме чака топлотата на печката и съм благодарна за хляба, с който мога да се нахраня. Животът ми е розов. Но пъзелът никога не се превръща в картинка. Дори когато всичко е на мястото си, остават очертанията на парченцата, линийките, които и при най-малкото мръдване ще го превърнат отново в предизвикателство. Така и под привидно перфектния живот се коренят проблемите, чакащи най-малкия шанс, за да излезнат и отново да ни предизвикат. Животът е красив, заради същността си, съчетаваща умело щастието с нещастието. Животът е върхът, който Сизиф изкачва непрестанно със своя камък. Не е необходимо да гледаме през розови очила, за да бъдем щастливи и да се вайкаме, когато нещо не върви. Благодаря ти Боже, за проблемите, с които ме сблъскваш, за да мога да се насладя на разрешаването им. Благодаря Ти, че не ме оставяш без новия ми пъзел, без който ще умра от бездействие и безкрайно щастие, защото дори „прекаления светец, Богу не е драг”. Коментар (0)
 Напишете коментар
Вие трябва да влезете в системата и тогава да пишете коментари към темите. Ако нямате акаунт моля регистрирайте се.
|
Радио
Статистика
Потребители: 6052Материали: 1837
Връзки: 49
