Намирате се: Начало 
Публикации Детето на водопада
Публикации Детето на водопада Основно меню
Вход
Игри
Нови обяви
 = Обявата е със снимка |
Снимки от Галерия
| Автор Ивана Колева | |
| 01 June 2013 | |
Детето на водопада Наскоро ми се случи нещо много необичайно. Разхождах се по улиците, както често правя. Слушах музика от слушалките си и гледах право в земята. Мислех си за нещо и витаех някъде в собствения си свят. Взех дъвките от чантичката си и отвих опаковката на една от тях. Излезе вятър и аз изпуснах обвивката на дъвката. Тя падна някъде. По принцип бих се навела да я вдигна, но сега някак ме домързя да го направя и си помислих, че една малка хартийка, като тази, не би нанесла вреда никому. Тъкмо бях готова да направя крачка и да продължа с разходката си, когато видях как ме гледаше един дядо. Взираше се в мен със своите добри очи. Той се приближи и аз махнах слушалките от ушите си. - Имаш ли време, момиче, да чуеш една история? – попита той. Първоначално се зачудих, но и без това имах много време. Затова кимнах с глава и двамата седнахме на близката пейка. След това той започна: Преди милиарди години, още със създаването на нашата планета, бил създаден и един много специален водопад. Извирал от нищото, но донесъл водата на планетата. Той дал началото на всичко. И все още съществува там някъде. Никой не го е виждал и малко вярват в него. Но, повярвай, той е някъде там. Още нещо, което сигурно не знаеш, е, че той е отражение на световния океан. Каквото стане с океана, това става и с водопада и обратно. А в последните години много неща се случват с океана. Всеки ден той бива замърсяван с боклуци, нефт и какво ли не. А водопадът е разумно същество също като нас. Той вижда случващото се. И решава, че трябва да се предпази сам, защото никой не му се притичва на помощ. И така, водопадът решава да създаде човешко същество със своите вълшебни води, което да има задачата да вразуми хората. Както създал водата на планетата, така създал и истинско човешко момиче. На пръв поглед изглеждало съвсем нормално. Красиво, със своите сини очи, приличащи на дълбините на океана, със своята рижава коса, приличаща на багрите, които се образуват, когато слънцето залезе над морето. Висока и стройна, девойката не отстъпвала на никоя кралица на красотата. Ако я видиш, ще ти заприлича на момиче на близо 15 години. На нейните слабички раменца тежала много голяма отговорност. Тя разполагала само с 2 години да накара хората да мислят „в зелено“ и да предпазват океана. Когато срокът изминел, тя щяла отново да се превърне в капки вода. А тя толкова силно презирала хората. В нейните очи те били глупави и непотребни същества, които не правят нищо, освен да замърсяват ценния й водопад. Но трябвало да заживее с противните хора, за да може да предпази водопада. И така започнал живота на това така специално момиче. То влязло в света на хората и се сляло с милиардите. Не се нуждаело от сън и храна, не изпитвало нуждите, които изпитвали другите хора. Единствено се нуждаело от вода. Това му позволявало да може да живее навсякъде. Пред хората се наричало Марина. В началото Марина не била сигурна как да помогне, как да накара хората да пазят природата. Опитвала се да се държи добре, за да може да се приобщи, но толкова мразела хората, че не можела. Затова се разхождала по бреговете на реки и морета и се карала, понякога се биела с хора, които хвърлят боклуците си във водата. Един ден се разхождала по плажа към полунощ. Небето било красиво и чисто, изпъстрено с красиви звезди. Решила да поплува. Наслаждавала се на допира на водата, на лекия повей на вятъра и на полюшването на вълните. Отпуснала се и затворила очи. Изведнъж нещо я ударило по челото. Тя се стреснала и видяла, че това било бутилка от кола. Цялата почервеняла от гняв. Огледала се, за да види кой е нарушителят. И тогава видяла, че на една от скалите до нея седяло момче и ядяло разни вредни храни. Щом изяждало нещо, го изхвърляло в морето. Момичето се ядосало още повече. Доплувало до камъка и с всички сили запратило шишето към главата на вредителя. - О! Какво беше това!? – стреснало се момчето и започнало да се озърта. - Това беше шишето, което ти хвърли във водата! Как смееш да я замърсяваш!? – развикала се Марина. - Какво?! Ти да не си русалка- еколожка? – момчето се засмяло. Тя се зачудила за секунда, но нямало начин той да знае коя е тя. След това се ядосала още повече и се покатерила на камъка. - Защо замърсяваш океана? - попитала строго тя. - Защо не? Какво толкова ще стане? Едно шише ще развали снимката на някой турист, голяма работа – казал с безразличие непознатият. Тогава тя му ударила шамар. Той гледал втрещено. Не можел да повярва. Погледнал към момичето. Било със сведена глава. Изведнъж го погледнало със смразяващ поглед. - Имаш ли си идея какво правиш? Това шише няма да се разгради. Ще плува във водата. Ако всеки започне така да хвърля, целият океан ще загине! Покажи малко уважение, без него ти няма да съществуваш! Трябва да пазиш това, което имаш, докато е все още твое, защото скоро можеш да го загубиш. Така скоро ще загубиш жизненоважната за теб вода! Тогава какво ще правиш? Засрами се! – тя го гледала с презрение. А той още не можел да проумее какво му се случва. След това тя се покатерила по скалите и тръгнала отново по брега. Момчето стояло неподвижно и мислело над случилото се. На другия ден момичето от вода отново седяло на брега на морето. Наблюдавало строго хората за нарушения. И ето че забелязало едно. Едно малко момче заровило пластмасова кутийка в пясъка. Тогава рижаво-косата скочила на крака и отишла при момчето. - Ти! Как смееш да замърсяваш?! Тази пластмаса няма да се разгради напълно. Тя ще задуши океана! Да не говорим, че някое птиче или някоя морска костенурка може да помисли, че това е храна и да го хапне. Тогава ще умре! Не те ли е страх, че съдбата на океана и на много животни може да бъде решена от твоята глупост да заровиш тази пластмаса тук!? – развикало се момичето. А детето се уплашило и се насълзило. Тогава случайно минавало момчето от миналата нощ. Той видяло какво става и се присъединило към образувалата се тълпа. Тогава разпознало момичето. Зачудило се какво да прави. Марина изглеждала сякаш ще набие това малко дете. Затова момчето се намесило. Изскочило от тълпата, хванало за ръка Марина и я задърпало, без да продума нищо. - Хей! Какви ги вършиш!? Пусни ме! – тя се бунтувала. Но въпреки това той я извел настрани. Тогава тя видяла лицето му. – О! Ти си онзи глупак от вчера! - Да, на мен също ми е приятно, русалке. Какво си мислиш, че правиш?! Не можеш да се караш на малки деца за нищо, без дори да ги познаваш! – скарал се той. Тя го погледнала сякаш говори на китайски, след това се ядосала и му се развикала: - Аз ли какво правя? Ами ти?! Как смееш да се появиш от нищото и да ме задърпаш? Аз дори не те познавам! - Казвам се Атанас. – отговорил и я погледнал с очакване. – Е, няма ли и ти да се представиш? - Защо да казвам името си на ужасен и невъзпитан човек като теб? – погледнала го през кръв тя. - Стига, какво толкова съм направил? - Какво ли!? Първо замърсяваш природата и мислиш, че не е нищо важно. После се появяваш от нищото и ме прекъсваш, когато се опитвах да вразумя глупавото дете. - Вразумиш ли? По-скоро да го убиеш! Добре, че се намесих! А и не само аз се появявам от нищото. Снощи ти направи същото! – и двамата се гледали нахъсано и спорели на висок глас. - Хм! Няма да слушам думи, изречени от глупав човек! Тръгвам си. Дано не се видим повече! – казала Марина горделиво и тръгнала без посока. Атанас отново седял сам и се чудел какво точно се било случило. След обяд на следващия ден Марина събирала боклуци от плажа и ги изхвърляла разделно, проклинайки хората. - Ето те! – чул се глас. След малко тя фокусирала, че това било същото момче от вчера и миналия ден. Атанас притичал към нея, хванал я за ръка и я задърпал на някъде. - Какво? Пак ли ти? – погледнала възмутено тя. – Къде ме дърпаш пак? - Тихо, ще ти хареса. – той се усмихнал и продължил да я дърпа. Стигнали до средата на града. Там имало една лятна сцена, на която по принцип се провеждали концерти. Този път на нея имало само едно момиче. То било слабичко и свито. Държало една табела, на която пишело „Мислете в зелено, изхвърляйте разделно!“. Момичето леко я повдигало и сваляло. Опитвала се да привлече вниманието на минувачите. - Ъм, може ли… искам… искам да кажа.. моля ви… - повтаряло то, но никой не му обръщал внимание. Накрая то се предало, оставило табелата и седнало на пода със сведена глава. - Виждаш ли това момиче? То е тук всяка събота. Много е срамежливо и не може да накара минувачите да я чуят, но въпреки това не спира да се опитва да привлече вниманието на хората, за да започнат и те да се грижат за природата – обяснил Атанас с лека усмивка. Марина я гледала замислено. За пръв път виждала такова нещо. Човек, който знае, че трябва да направи нещо за природата и се бори, за да накара и другите да го проумеят. Тя се качила на сцената, взела табелата и я размахала силно. - Хей, виее! Чуйте! Спрете да мислите за себе си! Чуйте какво ще ви каже това момиче тук – тя погледнала към момичето до нея. То се стреснало. Изправило се и погледнало към публиката, която всъщност слушала този път. - Ами… надявах се да ме изслушате. Природата загива… Трябва да я пазим. Не е нужно да е нещо голямо – момичето започнало да придобива увереност - Можете само да изхвърляте разделно, да спирате кранчето на мивката, когато не ви трябва. Да пестите вода и да изхвърляте боклуци, които видите извън коша. Това може да направи огромни промени! Всяко нещо е важно. Стъпка по стъпка можем да променим бъдещето и да запазим планетата такава, каквато я познаваме! – завършило то ентусиазирано. Хората се спогледали и започнали да обсъждат. Някой плеснал с ръце. След това втори, трети. И така цялата публика запляскали. Момичето било на седмото небе. Марина я погледнала гордо и я потупала по рамото. Малко след това тримата стояли до фонтана близо до сцената. - Благодаря ти! Страшно съм ти задължена! Никой не ми обръщаше внимание, благодарение на теб успях да ги накарам да чуят поне! – благодарило все още ентусиазираното момиче. – Казвам се Елеонора. – подала ръка усмихнато. Марина се почуди, но все пак стиснала ръката на момичето. – Е, аз трябва да тръгвам вече – довършило то и се затичало на някъде. - Знаех си, че ще ти хареса. Когато я видях, се сетих за теб. Изглежда хубаво момиче – казал с усмивка Атанас, докато тя била навела глава. - Казвам се Марина - казала тихо Марина. Той я чул, но бил много учуден. - О, ти се представи! Приятно ми е! – усмихнал се той. – Хайде, става късно. Ще те изпратя. -Ъм, няма нужда… - измърморила тя и се затичала на някъде. Следващия ден Марина се отдалечила от града и отишла в съседен град, за да провери тамошния плаж. Той бил много по-замърсен. Тя била потресена. Навсякъде имало торбички, шишета, кутийки и какво ли не. Започнала да събира боклуците. По едно време, когато се била навела да вземе една кутийка, друга ръка я взела. Тя надигнала глава и видяла, че непознато момче стояло приклекнало до нея и се усмихвало. - Здравей. Какво правиш? – попитало то. - Здравей. Чистя боклуците на хората! – казала тя сърдито. - Някакво наказание ли е? – попитал той, а тя поклатила отрицателно глава – Тогава може би някой клуб? – отново се опитал да познае, но отговорът бил същия. – Тогава защо? - Защото трябва! Трябва да се грижим за природата! Хората не обръщат внимание на тези работи, а трябва! – сопнала се тя. Той се почувствал виновен и се извинил. След това и двамата продължили да разчистват. През цялото време не говорили. Накрая не останал нито един боклук. - Браво на нас! Между другото аз съм Владимир – усмихнал се доволно той, гледайки към красотата на морето. Тя се учудила на характера му. - Марина.. На другия ден Атанас и момичето от сцената търсили навсякъде новата си приятелка. Намерили я до плажа заедно с Владимир. - Марина! Трябва да чуеш идеята на Елеонора! – казал ентусиазирано Атанас. – Чакай, кой е той? - Аз съм Владимир. Запознах се с Марина в съседния град вчера. Приятно ми е. - Здравей. Казвам се Атанас – отговорил подозрително той. - Аз съм Елеонора – усмихнала се тя. - Е, каква е идеята ти? – попитала Марина. - О, да.. Ами, според мен ще е забавно, ако направим нещо като клуб за предпазване на природата. Ще правим такива изяви, както в събота. Ще чистим плажове и гори. Ще бъде забавно. – усмихнало се плахо момичето. - Ти пък кога стана такъв еколог? – вдигнала вежда Марина и погледнала към Атанас. - Хей, защо да не съм. А и ти ме накара да се замисля. - Хм, аз съм съгласна! Щом ще можем да помагаме на океана. Но може ли и той да е в клуба. – погледнало водното момиче към Владимир. Останалите двама се спогледали, свили рамене и се съгласили. Така започнало ново приятелство. Почиствали плажовете, парковете и горите в околността. Продавали нещата, които могат, и с парите правели табели или купували чували за разделно изхвърляне. Всеки ден, когато на сцената нямало концерти, те се качвали там и развявали табели, изнасяли речи как да се опазва природата. И малко по малко много хора се присъединили към тях. Започнали да се интересуват и също да помагат. Един ден на сцената Марина изнасяла поредната реч: - Пестете водата! Смятаме я за да даденост, но тя е най-важното нещо на Земята. Може да ни се струва, че я има в изобилие, но истина е, че само един процент е годна за пиене и една трета от хората на планетата не получават достатъчно вода. Не ви молим да правите жертви и да не пиете вода. Важни са малките неща. Например, ако някой ваш кран е счупен и изтича вода, го поправете. Знаете ли, че това може да ви спести по 260 литра вода на ден, а на година 94 900 литра? Също може да си вземате душ, не вана. Това ви спестява 300 литра на седмица. И най-важното - не изхвърляйте боклуците си във водата. Това задушава океана и намалява обема на водата, годна за пиене. Сега всички отиваме да чистим плажовете. Имаме много чували за боклук, ако някой иска да помогне, нека дойде – казала тя, усмихнала се широко и повдигнала един чувал. Публиката започнала да ръкопляска и да подсвирква. Наоколо се образувала опашка, за да си вземат по един чувал. Всеки ден имало все повече желаещи. Един от доброволците изглеждал различен от другите. Бил костюмиран и изглеждал заможен. Когато дошъл неговия ред, той казал: - Благодаря, аз не желая да чистя. Редя се на тази опашка за нещо много по-важно. Вие, деца, ме впечатлихте. Сами сте решили да направите нещо по такава сериозна тема и не искате нищо в замяна. Жалко, че публиката ви не е голяма. Но мисля, че аз мога да уредя това – той смигнал закачливо – Предлагам ви оферта, която не бихте отказали. Предлагам да ви спонсорирам. Ще ви намеря мениджър и ще започнете турне, за да покажете на света кое е наистина важно. Е, какво ще кажете? – довършил той и погледнал в очакване. Четиримата се спогледали и приели на секундата. Така тяхното дело се разпространило из целия свят. Вече всеки научил за тях. Постоянно пътували и изнасяли речи, организирали сбирки, в които чистили различни места и учили хората как да изхвърлят разделно или как да използват нещата повторно, за да не се налага да ги изхвърлят въобще. Всичко това било страшно трудно и изморително, но те се забавлявали, защото знаели, че правят правилното и доброто нещо. Затова били щастливи. Един ден след поредната изтощителна програма, те решили да разпуснат с късен плаж. Много се забавлявали. Марина вече се чувствала като истински човек около тях и не мразела хората вече. Напротив, сега й се искало да остане човек за по-дълго. Мислейки си това, тя се сетила, че е време да им каже истината. Вече почти минала година, от както се запознали, а на нея й оставало само още една. Колко бързо минало времето! След дълго плуване, изпълнено с шеги, смях, гонене, плискане и забавление, те седнали на пясъка и гледали луната. Марина навела глава и казала: - Колко е хубаво. Радвам се, че станах човек все пак. Жалко, че скоро свършва… - промърморила тя толкова тихо, че думите, едва разбираеми, галели леко ушите, сякаш някой пее песен. Всички я погледнали учудено, несигурни дали са чули правилно. Тя ги погледнала и продължила тъжно. – Вие не знаете нещо за мен. Нещо много важно. Беше ме страх да го кажа. Първоначално не ви вярвах. Мислех, че всички сте еднакви, че искате само да се възползвате от океана и накрая да го погубите. Аз ви мразех. Всички. Но после видях, видях, че не всички сте еднакви. Че вие сте различни. Благодаря ви, че ми показахте какво е да си човек. Сигурно това ви звучи лишено от смисъл, но предполагам, щом чуете това, което имам да ви казвам, всичко ще ви се изясни. И така тя им разказала историята си. Първоначално Атанас не повярвал, помислил си, че е шега. Но щом видял сълзите в очите на Марина, осъзнал, че тя не се шегувала. Елеонора заплакала с нея. Владимир започнал да разпитва дали няма начин да й помогне, да накара този водопад да й даде още време. Когато разбрал, че няма начин, се почувствал по-безпомощен от всякога. Всички били съкрушени. На другия ден Марина се учудила от разликата в държанието им. Те били още по-въодушевени да помогнат на планетата и да накарат повече хора да се присъединят към тях. Смятали, че щом тяхната приятелка е създадена с тази едничка цел, то те трябва да се погрижат да постигнат тази цел. Така те продължили да работят все по-усърдно с всеки изминал ден. Неусетно изминала като повей една година. Животът на Марина трябвало да приключи. Но тя не била нещастна. Точно обратното, била щастлива. Успяла дори за кратко да се почувства като истински човек, да види света и най-вече да постигне това, за което била създадена. И наистина, много хора се присъединили към тяхното дело. Във всяка част на Земята се знаело за групичката тинейджъри - приятели, които се борели, за да спасят планетата ни. Хиляди се научили как да живеят по-практично и пълноценно, целият им свят се променил. И ето… Марина отново била при водопада. Чувствала как силата й изчезвала. Спомнила си лицата на всички хора, които научила и те се зарадвали, че са направили нещо добро, сетила се за лицата на всичките нови приятели, които намерила и… се усмихнала. Усмихнала се и пристъпила във водата. Затворила очи и се потопила, но усмивката на лицето й стояла. И тогава тя изчезнала. Просто се превърнала отново във вода и станала едно цяло с водопада. Никой не знаел как и кога е заминала тя. Но всички плакали. Пред хората казвали, че тя отишла да помага на природата далеч. Но всички, които я познавали, тъгували за нея. Никой не я забравил. И всички продължили да правят нещата, които тя ги е научила. Нейното дело продължило. След години Атанас, Елеонора и Владимир се оттеглили от своето начинание, но други заели тяхното място. И така тази цел, която те си поставили, се предавала през поколение на поколение. След като дядото разказа историята, той ме погледна многозначно и не каза нищо повече. Аз се почувствах виновна. Станах, взех обвивката на дъвката ми и я изхвърлих. Дядото се усмихна, изправи се и тръгна бавно на някъде. Ивана Колева, СОУ "Н.Рилски"- Харманли
Разказът е номиниран за участие в националния конкурс на МОСВ "Обичам природата и аз участвам"
Коментар (0)
 Напишете коментар
Вие трябва да влезете в системата и тогава да пишете коментари към темите. Ако нямате акаунт моля регистрирайте се.
|
Радио
Статистика
Потребители: 6052Материали: 1837
Връзки: 49
